Иван Стамболов – Сула, коментар специално за  Ден двайсет и шести

...
Иван Стамболов – Сула, коментар специално за  Ден двайсет и шести
Коментари Харесай

Държавата като абстрактна импресия

Иван Стамболов – Сула, коментар особено за   

Ден двайсет и шести от Великия пост. Един човек във фейсбук написа: „ Работата става дебела! МеВеРето е изрично, че притежаваме оригинал… “. И след това следва картинка от публикация в „ Дневник “ със заглавие „ Министър Демерджиев: Има огромен късмет картината на Полък да стане благосъстоятелност на България “. „ Я чакай да забележим – рекох си – какъв брой ли пък дебела става тая работа! “ и отидох да прочета публикацията, която стартира по този начин:

„ Това е доста сериозна акция и евентуално България ще получи картината на Джаксън Полък, открита в дома на българин при интернационална акция. Това мнение изрази през днешния ден пред Би Ти Ви служебният министър на вътрешните работи Иван Демерджиев. По думите му гърци са наели българин да откри покупател на платното. Той обаче решил да го задържи за себе си “.

Майко блага! Какви неща стават по света и в частност у нас! Признавам, че не съм проследявал изключително съзнателно интригата с платното на Джаксън Полък и по тази причина сега съм леко изумен по какъв начин то се е трансформирало в държавен въпрос на България. Ама това е необикновен кретенизъм! Как може процесът по придобиването от страна на страната на някаква картина, все едно кой я е рисувал и какъв брой коства, да бъде дни наред обект на медиен интерес!  

Дори да коства творбата 100 милиона евро, що за страна е тая, за която 100 милиона са нещо, за което ще точи лиги, министрите ѝ ще вършат специфични изказвания, а медиите ще тръпнат дни наред, все едно Стара планина се е оказала от чисто злато?! Толкова ли сме жалки?

Друг е въпросът кой е Джаксън Полък и за какво костват толкоз изделията му. Великолепният Кърт Вонегът има цялостен разказ (леко подигравателен), отдаден на постмодернистите и по-специално на американските нереални импресионисти , чийто своего рода тамада се явява въпросният Джаксън Полък. Романът се назовава „ Синята брада “ и първоначално написа по този начин:

„ Разбира се, подигравките му нямаше да са ориентирани единствено към мен персонално, а и към всичките ми сътрудници и другари нереални експресионисти. Включително и към Джаксън Полок, Марк Ротко и Тери Кичън, които, за разлика от мен, по-късно бяха приети за едни от най-блестящите художници освен в Щатите, само че и в целия прокълнат свят! “.

Когато цената на една картина надвиши цената на боите и платното, вложени в нея, тя към този момент добива капиталови измерения и се дефинира въз основата на публично договаряне. В това ценообразуване, при което едно платно може да доближи цена от 100 милиона, вземат участие най-различни фактори, на които в този момент няма да се стопираме. Нека кажем единствено, че сходна движимост коства толкоз единствено досега, в който е хипотетично евентуално някъде по света някой да заплати тази цена за нея. Собствена стойност тя няма. А пък в случай че в този момент ще ми кажете, че има някаква рядка духовна стойност, то ще ви отговоря, че тази стойност не се мери с пари. Нито някоя банка ще я одобри за поръчителство или пък някой осигурител ще я застрахова. Но, както споделих, в тази ситуация това не ни интересува.

Модерното (всъщност постмодерното) изкуство във всичките си уродливи проявления се счита за нещо велико. Колкото по-неразбираемо е, с толкоз по-голямо право малко на брой сноби ще могат да кажат, че са способни да го схванат единствено те със свръхчувствителните струни на изтънчените си души. Постмодерното изкуство е префърцуненото изкуство на забогатялото простолюдие. И колкото по-бързо е забогатяло това простолюдие, и в колкото по-нечувано огромни размери е забогатяло, толкоз по-префърцунено би трябвало да е изкуството му.

До това изкуство води една избрана философия – философията на самотния и отчужден човек, неразбираем от никого, само че извънредно чувствителен; на гордия човек, кадърен да разкрие тайните на вселената и да я покори; на индивида, в чиято чест се въртят небесните светила.

Джаксън Полък със своето безсистемно напръскване на багра по платното не е нещо извънредно. Не е до дъно новаторски, не е до дъно неразбираем и заради това популярен в самотата си. Полък, да вземем за пример, е напряко реакционер спрямо създатели като оня, който живописва със задника си.

Вкарва си багра с клизма и след това я изстрелва върху платното. Резултатът прекомерно наподобява на Джаксън Полък, единствено че Полък го реализира с четка.

Или пък швейцарката Мило Моаре. Нашумяла с плетенето на пуловери с вълна от вагината си, на панаира на изкуствата в Кьолн тя посочила и самобитна живопис. Зареждала въпросната вагина със сурови яйца, след това се събличала дибидюс пред заинтригуваната аудитория, разкрачвала се над платното и „ снасяла “ яйцата, които чупейки се оформяли креативното обръщение.

Или пък американката Лана Нюсторм, която преди години се популяризира като първият художник в света, който основава невидимо изкуство и освен това, ами дори го и продава. Ало! Министър Демерджиев! Няма ли страната да влага и в малко невидимо изкуство?

Джаксън Полък и такива като него, които са имали шанса светът да се съгласи, че ще одобри продукцията им за конвертируема, не са отговорни. Те не са и луди. Просто се присмиват на културтрегерите и „ ценителите на същинското изкуство “, за които класиката, предкласиката и Ренесансът са под достолепието им.

Светът не отива на добре с цялата тази своя фикс идея по модерността. Особено в изкуството модерността е доста повече отричане, в сравнение с одобряване. В името на оригиналниченето тя отхвърля достижения, за които са били нужни епохи.

Нека, дано има почитатели на всичко това, само че мястото на страната не е в техните редове. Нито пък на Столична община, за чиято културна политика дори не ми се и приказва. Нека страната да придобие въпросното платно на Джаксън Полък и в случай че може незабавно да го обърне в пари. Но да не ме занимава с това в продължение на дни посредством медиите. Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.

***  

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в Българска национална телевизия, БНР и „ Дарик “ до 1994, а по-късно се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до през днешния ден – най-вече в региона на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа лични публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „ Безобразна лирика “ (пародия); „ Додекамерон “ (12 новели), романите „ Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск “ и „ Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха “; сборниците журналистика „ Дзен и изкуството да си обършеш гъза “, „ Картаген би трябвало да бъде опустошен “ и „ Тънкият гласец на здравия разсъдък “; систематичното управление „ Технология и философия на креативното писне “.

Бил е колумнист във вестниците „ Пари “ и „ Сега “, сп. „ Економист “ и уеб страниците „ Уеб кафе “ и „ Топ вести “, а понастоящем – във в. „ Труд “ и „ Нюз БГ “. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, притежател на огромните награди на Българската WEB асоциация и Фондация „ БГ Сайт ”. Член на Обществения съвет на Българска национална телевизия и на Творческия съвет към Дирекция „ Култура ” на Столична община. 

 
Източник: tribune.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА


Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР